–ЛИЛИЯ ПОПОВА ГЛАВЕН РЕДАКТОР НА „ЖЕНАТА ДНЕС”
Списание Жената Днес брой 09/23
Димитър Тодоранов е един от основателите на култовия клуб Hacienda Beach в Лозенец, създател на фестивалите „Арт поток“ и „Джазче“ в селото на Южното Черноморие, европейски шампион по карате-до и треньор на националния отбор, занимава се и с други бизнеси, включително политически пиар.
Завършил е информатика , има диплома и от НСА, занимавал се с високорисково инвестиране на „Уолстрийт“, изучавал е невро-лингвистично програмиране.
А новата му страст, за която си говорим, са преживяванията извън тялото при шаманите в Амазонската джунгла в Перу. Както и за „Арт Поток“.
Превърна ли се „Арт Поток“ в културното лятно събитие на южното Черноморие? Създаде ли своя публика?
Започнахме „Арт Поток“ с някаква идея, която се променяше през годините, адаптирахме я спрямо обратната връзка. Научихме, че нашите посланици са артистите, които каним – те бяха първите, които разказаха за фестивала. И то артисти от ранга на Татяна Лолова, Стефан Данаилов, Стоянка Мутафова. Те се почувстваха добре в Лозенец и разбрахме, че когато хората на изкуството се чувстват добре, те дават цялата енергия на събитието – художници, поети, писатели, артисти. Започнаха да разказват за нас и а все повече хора на изкуството да идват заредени. Артистите предават енергията на публиката и така вече се случиха нещата. Изданието това лято вероятно беше най-успешното. Този път много лесно се получи, защото хората идваха и го търсеха. Най-накрая се сбъдна желанието ни за публика от всякакви възрастови групи – на всички събития имаше всякакви хора.
Фестивалът се превърна в събитие и има своята идентичност, която е част от Лозенец. И е по-различен. „Арт Поток“ е част от душевността на Лозенец и Царево и всичко между тях. Добавихме и фестивала „Джазче“, който имаше по-труден старт и търси своето място. Но след като го направихме втора година, мисля, че ще се развие, ще започнем да увличаме повече хора. Защото в крайна сметка идеята е да създаваме някаква общност – между организаторите, местните, други хора от бизнеса, клиентите, артистите.
Ти си двигателя на концепциите на в Hacienda Beach. Какво те накара да започнеш да правиш арт фестивал?
Искахме да направим нещо по-различно. Като цяло, никога не ми се е занимавало с нощни клубове просто, винаги търся странични неща. Отделно искахме да имаме различна идентичност – дори да е нощен клуб и плажен бар – да са различни. Роси Иванова беше много в зародиша на нещата – запозна ме с Кольо Карамфилов, Стефан Божков, Елин Рахнев и други, и покрай това ядро възникнаха идеите. Първото и най-важно е, че на мен ми е интересно и забавно. Имах шанса да срещна изключително интересни хора, легенди на България, и ги срещнах от позиция, в кояимахме какво да си кажем като съмишленици. С много хора се сприятелихме и продължихме да правим някакви неща. Това лято се сближихме с Георги Милков – много интересен човек. Дойде с много предразсъдъци в Лозенец, но остана супер изненадан и щастлив от това, което видя. Той беше зачеркнал от години Черноморието. Беше решил да представи книгата и да си тръгне, но остана 3 дни. Изненада се какви хора срещна. Тези неща те обогатяват – от една страна. От друга – като бизнес не е ОК чисто финансово. Но когато е в една кошница с други бизнеси, фестивалът им дава един готин привкус и блясък. Хората виждат, че правим нещата искрено, не ги залъгваме и започват да имат друго отношение – създава се общност
Екипът ни също чувства, че е част от нещо готино и това е много важно. Особено за младите хора – те се движат от каузи, не от заплати, пари и бонуси. Всички 20-25-годишни много се радват на такива неща, искат да са част от това, да помагат.
Сигурна съм, че фестивалът ви зарежда с много хубава енергия. А с каква енергия привличате хора като Стефан Данаилов, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова – светло да им е небето, Цветана Манева, Мариус Куркински и други от големите звезди на България?
Според мен всички те са много интуитивни хора, които по някакъв начин са усетили, че това е нещо хубаво. Те винаги идваха доста мотивирани да се случат нещата. Стефан дойде в момента, в който беше доста болен, на физическо ниво беше голямо предизвикателство за него, но намираше сили. Явно и него го зареждаше. Според мен усещат това, че не сме сервилни, а харесваме това, което правим. Дори Цветана Манева, която не е тип човек, който да ходи по заведения, две години беше на фестивала, идваше в Hasienda и казваше: „Тук хората са различни“. Явно има нещо.
Спомена, че не си искал да създаваш нощен клуб, но Hacienda е на 12 години.
Да, много случайно се случиха нещата с Hasienda, но то всичко в живота е така. И без да е случайно. Клубът надрасна това, което започнахме, без да имаме представа с какво се захващаме, и според мен се превърна в символ на Лозенец. Много хубави неща се случиха през годините. Според мен Лили Иванова си възроди кариерата на онзи концерт на плажа пред Hasienda и оттам тръгна да прави отново концерти. За хората е вече много повече от нощен клуб. Успешен е най-вече заради екипа ни. 60% от хората са вече 12 години в клуба, ковахме заедно дъските. Имаме 10 бебета, родени от двойки в екипа.
В Hacienda имате много дълъг сезон – започвате в края на май още.
Да, нашата цел беше да удължим сезона. Когато дойдохме преди 12 години, навсякъде се чуваше мантрата: „Много ни е къс сезонът“. Ами хайде да го удължим. Понатрупахме опит и решихме да отваряме в началото на май. Помня първия път като го казахме, звъняха хора да питат дали се шегуваме. На 5 май в Лозенец няма жив човек. Първият път беше в пандемията и само в България разрешиха да се отворят заведенията. Рискован ход, но хората го оцениха. Все едно е август – цялото село се напълни с хора, разкошно беше. И вече трета година започваме рано. Разбира се, променят се нещата, не е пандемия, хората имат много алтернативи.
Отворихме и нещо ново – бар „Джипси“ на плажа.
Посетителите нa Hacienda идват в Лозенец заради вас или гостите ви са хора, които почиват в Лозенец? Каква е публиката на клуба?
Легендата гласи, че мнозина идват в Лозенец заради Hasienda. Има много хора, които си купиха имоти тук – по време на пандемията станаха още повече. Трети са местните. Има и хора, които почиват другаде и идват за определени вечери. Програмата на клуба е различна всеки ден. Има черна музика, има джиджеи, едно ретро парти, което нашумя. Лека полека започнахме да каним и световни звезди – няма диджей или световна звезда, която да не се влюби в Лозенец. И при следващите си идвания искат да останат още 2-3 дни. Харесва им Hasienda – буквално на морето и изгревът е зад гърба ти, когато си диджей, като се обърнеш – виждаш залива. Харесва им селото също, харесва им тази му лежерност. И им харесва, че в такова село има такъв клуб, в който буквално може да видиш големи звезди. Идват диджеи, които работят в Ибиса, Миконос, Сен Тропе. Казват, че клуб като Hasienda би бил много успешен там – но там става дума за съвсем друг бизнес.
Лозенец е място, в което няма чалга например – дори и в капанчетата не пускат такава музика.
А ще имате ли клуб в София отново?
Да, намерили сме едно емблематично място, в което да пренесем духа на „Хасиенда“ и да поддържаме арт линията. А основната ми мотивация е екипът през зимата да прави същото. В София идват и много млади, готини туристи, за които трябва добро място, а повечето налични са с чалга излъчване.
Карате, Уолстрийт, приложна психология, нощен клуб, православие… Ти си търсещ човек. Откри ли това, което търсиш?
Може би в основата на това да си търсещ човек е да не знаеш баш какво търсиш, защото ще го откриеш. Май не. Търсенето е в най-различни аспекти – как да станеш по-добър в нещо. Звучи малко филмово, но дори по-добър човек в някаква степен. В последните години през пътуванията си в Перу усещам как работя в тази посока. Има едно нещо, наречено Аяуаска, понашумяло сега в световен мащаб, но първите пъти, когато ходих, не беше.
Какво е Аяуаска?
Аяуаска е на племената Шипибо в горното поречие на Амазонка, чийто шаманизъм е на хиляди години. Учение, чиято философия най-лесно може да се види в първа серия на „Аватар“ – хората са свързани. Там има едно дърво, това е Аяуаска, една лиана, която е с много дълбоки корени и благодарение на вещество в нея се отварят възприятията. Свързваш се с различни неща, изчистваш много неща от себе си – здравословно и емоционално, черпиш знания. Хората имаме и емоционално тяло, освен физическото. Това е нещо, което светлите умове на днешното време го правят от 10-ина години. Ако говорим за химия – това е DMT – молекулата на живота и Господ. Цялата идея е, че мозъкът работи с 5%, а може да използва повече. А това се случва в Перу, благодарение на едни инхибитори, които спират въздействието на DMT. Племената в Перу са открили как – правят се церемонии, пиеш го и 7-8-10 часа съзнанието ти е отворено.
Преживявания извън тялото?
Да, това е целта. Матю Макконъхи писа в неговата книга за това, Уорън Бъфет, много други хора ходят в Перу. Съвременната IT общност е изключително повлияна. Стив Джобс е бил поклонник, дори се твърди, че идеята за Епъл, за настолния компютър, е измислена там. Това е нещо, което върви от хипи културата с прекъсвания, но специално тези племена мейнстриймът ги откри преди 10 години. И там има огромна култура, която се развива паралелно с племената.
Лети се до Икитос, това е Северно Перу, до Екватора, най-големият град, който е без пътен достъп. Нарича се „Портата на Амазонка“. От там влизаш в Амазонка и се свързваш с шамани. Вече е туристическа индустрия.
Какво се случва в Амазонка?
Реално гостуваш на племето. Церемониите се провеждат вечер – пиеш една Аяуаска – шаманите те водят, помагат ти, за да не се отнесеш някъде…
Това нещо подобно на LCD ли е?
Да, това е като LCD. LCD e синтетично DMT. В природата DMT съществува в много растения. Когато са дошли конквистадорите и са завладели тези места, са срещнали шаманите и от тогава са първите данни за племената.
Гледам да ходя всяка година за по две седмици и се изчиствам, правя си основен ремонт на съзнанието и на всичко. Много е интересно. Хората, които са пристрастени към дрогата ходят там всъщност да преборят пристрастеността си – доказано е научно, че това е най-добрият начин. И не само дрога и алкохол, но и емоционални пристрастености.
Вероятно изчиства енергийни програми?
Абсолютно, да. Виждаш ги даже. Преживяваш си травмите, преживяваш си миналото, преживяваш минали животи. Свързваш се с по-висшата енергия. Шаманите там са уникални хора – примитивни по нашия надут начин да приемаме света, но всъщност много мъдри. За тях сме някакви много странни хора. Всеки човек там идва с хиляди проблеми и страхове, хаос. Но след 2-3 седмици преосмисляш много неща. Като се върнеш – малко неща остават, но както казваше първият шаман, при когото ходих: „Дали ще запазите това не е толкова важно, но сега вече знаете абсолютно кое е грешно и кое е правилно. И всяко ваше решение ще бъде съзнателно“. И е така. Преди това – как се държиш с някого, какво правиш, какви решения вземаш – успяваш да си замаскираш нещата и да си кажеш, че не е лошо. Но когато отидеш в Амазонка, усещането кое е правилно и кое неправилно е много ясно.
Човек стига ли до отговори на въпросите кой съм аз и защо съм тук?
О, да. Ние сме част от нещо по-голямо. Самият отделен човек нищо не означава. Идеята е да израства, което означава да разбере, че всичко е свързано. Колкото по-свързан си, толкова повече си си свършил работата. На биологично ниво еволюцията си върши работата. На енергийно ниво разбираш за любовта и светлината. Цялата трудност на всичко е да го прехвърлиш в конвенционалния живот. Затова съм избрал да ходя всяка година.
Все пак, какво ти лично промени в Перу?
Първото нещо, което се случва е сблъсъкът с егото. Да разбереш, че егото не си ти – в нормалния живот хората не го разделят от себе си. А егото е просто проекция на наши неща. Това е първото нещо, което разбрах. Егото, което е проекция, често ни управлява, а трябва да е обратното. Да се сблъскаш с егото си е доста неприятно – тези церемонии са свързани с много чистене, болка, страх. Има моменти, в които някои хора могат да се побъркат – но именно затова е шаманът. И другото е, че когато ти се отвори съзнанието – няма време. Времето ние, хората, сме си го измислили. В една такава церемония губиш времето и е много плашещо в началото и реално можеш да преживееш 100 години някъде. Но се научаваш да се предаваш, да се оставяш.
Свързване с там, откъдето сме дошли и където ще отидем?
Да, с това място си постоянно свързан. Човек също така учи, че трябва да пусне нещата да се случват, а не да контролира постоянно.
Блогът на Димитър Тодоранов 