Историята на една снимка..

Имате ли  снимка, която е хванала момента, в който сте усетили как съдбата е забъркала онази енергия и сте си  казали -”Е нищо няма да е същото”.Снимка ,на която не си личи пъзела от случки и емоции, но само вие в момента, който я погледнете, преживявате отново цялата история.

Да си тийнейджър в  Търново в края на осемдесетте, не беше кой знае колко забавно. В новия квартал гъмжеше от деца и често се налагаше личностните разминавания да преминават в по-силово общуване в най-добрите традиции на еволюцията.

Беше логично, че всички се записахме в новооткритият клуб по карате. Мислехме си,че там ще можем да си се бием на воля. В ония години карате беше забранено и изведнъж разрешиха да се тренира, обичах битките, а и исках да покажа че съм корав. Родителите ми се разведоха, бях в революционният късен пубертет и някак си усещах, че това е част от моят път ( странно за дете от квартал „Пишмана“ ). Тогава във Велико Търново имаше един  голям клуб по бойни изкуства“Калоян“ с шест локации с по 200-300 трениращи. Трениращите в нашата група бяха като обществена извадка за този период. Най-големите играчи имаха кимона от дочен плат, беше тоталния микс от градските биячи, курсанти от военното училище, деца от десет години нагоре, домакини, кифли, които всички приличаха на Си Си Кеч,чичковци които бяха гледали целият рафт с VHS касети на Брус Лий, Йога фенове и група коцкари(свалячи), които дебнаха след тренировка да забият някоя незаитересована “каратиска”. Да не забравя цялото спортно училище,също десетина полицаи и част от крими контингента на квартала.

Тренировките се разделяха на две части, от 20 ч.до  21:15 начинаещи, 21:15 спаринг докато се измори треньора Валентин Реков, след това футбол. И да понякога тренировките приключваха в 1:30 ч. през нощта.

За да попаднеш в групата, която и е разрешено кумите(спаринг) трябваше да имаш поне 18 г. или някой познат. След всяка тренировка за начинаещи се присламчвах  към групата за спаринг и се правих на разсеян гледайки шведските стени и броейки лампите.

Треньора Валентин Реков ми казваше- „Ти къде ти си тръгнал, бомбе !“ -и ме гонеше . Започнаха да ми викат „бомбе“  , така са викали на на новобранците в казармата. След няколко месеца една вечер ми каза-”Добре де, след като искаш толкова, ела” Чувствах се като Жан Клод Ван Дам на финала на „Кървав Спорт“. Спукаха ме от бой, но за 2-3-ри месеца свикнах.

В началото на пролетта, вече бях тренирал шест месеца минах през ситото и ме избраха за групата, която  всяка сряда се събираше в главната зала. По десет човека от всяка локация.

С влизането в централната  зала вниманието ми беше приковано от залепени на стената снимки. Приближих и видях, че това са фотографии на актуалните световни шампиони, подредени по категории. Още нещо ми привлече вниманието, но от другия край на залата, това беше кантар. Пресякох залата и се притеглих пред леко смаяните погледи на останалите. Бях около 70 кг, върнах се и проследих с поглед снимките. Световен шампион до 70 кг беше Халдун Алагаш от Турция. На хората около мен казах, че скоро ще го срещна на татамито. За ония години това беше немислимо, първо все още никой не пътуваше извън България,аз познавах малцина, които бяха пътували извън социалистическия блок, още по-малко на състезания. Наричаха го „Златният“ Алагаш, разказаха ми, че бил легенда, изключително добър с уникална техника на краката. Заради успехите си бил като национален герой. Мега Звездата на световното карате.Спомням си, че си казах, че няма значение и ще я видим тая работа.

Минаха две години. Тренирах и побеждавах в България. Най-накрая ме взеха в мъжкия отбор. Пътувахме с автобус. Първото състезание беше купа Босфора, един от най-авторитетните и тежки турнири за ония времена в света. Залата“ Кемал Ататюрк“ беше огромна и претъпкана. Карате беше нацонален спорт в Турция, тогава те нямаха много успехи в другите спортове. Халдюн Алагаш беше национален герой. На всички в залата им бяха раздали флагчета с турското знаме и през две минути хиляди започваха да викат „Туркие, Туркие…“ , а във всеки момент когато Халдюн влезеше в залата, тълпата от фенове ибухваше- „Халдюн, Халдюн“. Честно казано не беше най-приятната “Friendly” атмосфера, не че ни мразеха, по-лошо, никой не забелязваше българския отбор, в ония времена се радвахме на една две победи в елиминациите, за медали не се мислеше изобщо.

Алагаш играеше на 70-кг, както и аз. Казах си, сега е момента.Излязоха листите с жребиите на категориите и започнах да търся името си в квадратчетата на моята категория. Намерих името на Алагаш, но моето го нямаше. Отидох при треньорския екип Сашо Славков, Ив. Маранов и ги попитах ,защо ме няма в категорията. Оказа се ,че е нямало как да ме вместят в категория до 70 кг и са ме сложили в „Опен“ -отворената категория, която беше най-авторитетната (без значение на килограмите). Отворената категория се играеше последно в неделя, непосредствено след официалната церемония. В тази категория играеха най-добрите. Тук бяха световни шампиони от Франция, Испания, Турция,Иран,Италия, Германия,Австрия,Югославия….

В отворената категория играеха най-добрите от всички страни, но в моя случай аз бях сложен там, защото нямаше място в моята категория до 70 кг. Бях и най-малък и си мислеха ,че нямам шанс. Не бях от София, а от  Търново- с една дума бях сложен да си изям боя.

Погледнах жребия и разбрах ,че мога да го срещна само на финала, леко налудничава мисъл предвид ситуацията.От четвъртък до неделя имаше много време,бях леко съкрушен  от развитието на нещата. Петък и събота се разхождах из Истанбул, сядах някъде по пейките около босфора, и си представях любими моменти от филмите с Жан Клод, фантазирах си за развоя на състезанието и тренирах в хотелската стая.

Аз трябваше да играя след финалите на всички категории в неделя следобед . До битката за медалите, не беше достигнал никой от нашия отбор. Бях си оставил за неделя, за да се разсея малко, да свърша една услуга на приятел, трябваше да му купя едно кимоно (униформите с които се бият каратистите), беше ми дал около 300 долара (толкова пари не бях носил в себе си). Струваше едногодишен нормален доход в България, беше от ония леко синкави „Токайдо“ кимона с които се биеха французите и испанците.

Вече беше станало три часа следобед, бях в залата, беше пълно с телевизии, журналисти. Президента  на Турция Демирел привестваше препълнената зала. Наградиха Алагаш, който вече беше станал шампион на 70 кг., но всички чакаха голямото зрелище-Отворената категория. Спомням си, че погледнах към зоната за загряване, там бяха едни от най-добрите в света – Челик, Бенетело, Амозадех, Девиджили, Берг, Хереро, Алварес, Шердю, Талерико…усетих онова чувство което само спортистите могат да усетят преди старта, сякаш всяка една клетка на гърба ти заживява собствен емоционален живот, корема ти е леко стегнат, а краката като че ли се срастват с пода. Тръгнах да си взема сака от автобуса, на входа ме спря един от ръководството и ми каза-„Тодоранов така или иначе нищо няма да направиш, ами път ни чака, няма смисъл да те бият и без това шофьора отиде да зарежда и нямаш екип“. Погледнах го и му казах-„Имам!“ . Посочих скъпоценната торба с кимоното за моя приятел. Намерих треньорите ( Славков и Маранов)  и им казах, че ще играя все пак, но имам само кимоно без пояс и ръкавици. Падна голям смях, но все пак ми намериха. Вече беше свършило времето за загрявяне и аз чувах името си. Отворената категория се играеше на два потока на  две татамита. На другото татами играеше Алагаш – залата се тресеше, туку що беше победил в първата среща. Президента го аплодираше на крака, залата крещеше-„Алагаш, Алагаш…“. Аз се запътих към татамито, с мен беше Петър Йорданов, Сашо Славков и Маранов – „Леле с кой ще играеш, този е много добър от Иран…“ .

След първата ми победа дойдоха още малко българи. Алагаш побеждаваше на другото татами, залата, гърмеше, телевизиите снимаха, а аз тихомълком, преминавах през ,Франция, Испания, Тунис. В същото време българите зад мен се увеличаваха, към тях се присъединиха и екипа на Югославския отбор, а аз вече излязох на полуфинал – имаше огромна агитка зад мен и никой не можеше да повярва…

Алагаш изигра първо своя полуфинал, залата се взриви отново. Победа над Бенетело. Беше мой ред ,изобщо не ме интересуваше с кого съм на полуфинал, следях Алагаш. Видях как треньора му каза да следи другия полуфинал, аз вече заставах на татамито, подшушнаха ми-„Този с който ще играеш е някакъв световен или нещо такова от Алжир..“- за мен това нямаше значение. Единственото важно в момента беше, че Алагаш ме гледаше. Изиграх една от най–драматичните си срещи с резултат 6 на 5 в последната секунда. Целият български отбор крещеше България, България.

Погледнах таблото- беше изписано:

NEXT MACH Alagash(TUR) – Todoranov(BUL)

И така няколко години по-късно бях застанал срещу него. Публиката  недоумяваше, какъв е този българин. Съдията даде начало, при първата атака, 1-0 за мен. Tишина в залата, погледнахме се в очите, видях респект и учудване, знаех че този поглед ще промени живота ми, погледа на боец към боец, гледаше ме като равностоен. Загубих с 2-1, но за мен нямаше значение резултата. Стисна ми ръката и на развален английски ми каза: „Great Fight! Are you European Champion?“. Може би ме бъркаше с някой, но му отговорих: “ I”ll Be!“, той се усмихна. След награждаването беше лудница 30-40 човека се блъскаха около него за снимки в един момент видях, че ми маха и ми вика – Foto foto, показвайки с ръката си фотоапарат’, застанах до него и се снимахме.

На изхода ме спря човек от турския отбор и ме попита дали искам да играя за Турция, обеща ми пари, къщи…, всичко – Не исках! Но пък нямах търпение да видя станала ли е снимката, изпрах кимоното и го дадох на моя човек.

Продължих с тренировките ,през 1997 година сбъднах обещанието, което си  дадох пред него, станах европейски шампион. Зимния дворец беше претъпкан, само че вече скандираха БЪЛГАРИ ЮНАЦИ, пак този представител на турската федерация, отново ме попита: Искаш ли да играеш за Турция -пари ,къщи…- Не…!

2000-та година заминах за Щатите, но продължих да се състезавам за България. За световното през 2004 -та реших да се прибера, за да тренирам в София. Оказа се, че няма къде и с кой да тренирам, защото съм щял да науча тайните техники на един от водещите тогава клубове (имаше национално първенство, явно са имали някакви тайни техники). Казах си, защо да не тренирам с турския отбор – тогава  бяха световна сила, но вече момчетата и момичетата от моето поколение. В Ню Йорк тренирах с една туркиня ,помолих я да говори с федерацията,казаха и “ Нека дойде и след първата тренировка ще решим ”

Алагаш беше ветеран, но все още тренираше. Заминах за Истанбул. Влязох в залата на националния отбор и на първата тренировка се паднах да тренирам с него, станахме приятели с него , а и с целият национален отбор. Следващите няколко години често тренирахме заедно 2006 година целия турски национален отбор, беше в Ню Йорк по наша покана, където заедно тренирахме с националния отбор на САЩ. По-късно същата година заедно на US Open играхме рамо до рамо в един клубен отбор…

Историята на тази снимка ме поведе по пътя към завоюването на стотици титли и медали за България – като състезател и като треньор на националния отбор.

Имам един любим филм”Bronx tale”  той завършва така: „The saddest thing in life is wasted talent, and the choices that you make will shape your life forever“. 

“Най-тъжното нещо в живота са пропилените таланти и изборите, които правиш могат да променят животата ти завинаги”

Момента запечатан на тази снимка беше част от един избор, който ме промени завинаги. Всичките тези години карате е част от живота ми. Никога не забравям урока си от този далечен ден от началото на 90-те в Истанбул – Без значение къде си роден,без значение  кои са родителите, без значение държавата, нито хороскопа ти –Ти си този ,който си готов да бъдеш. 


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s