…за да си добър в която и да е дейност, трябва да служиш на каузата и хората на, които си се посветил…


Интервю за "Уикенд" на
МИНА УЗАНИЧЕВА
 
– Г-н Тодоранов, разбрах, че се връщате от Рим.
– Да, бях на концерт на „Депеш мод” там. Сигурно имаше 50-60 хиляди човека.Беше уникално изживяване, включително за духа и физиката, защото беше 40 градуса и след концерта градът блокира. Нямаше таксита, нямаше никакъв транспорт, вървяхме 4-5 часа до хотела. Беше ад! Но пък интересно преживяване. Предишното ми посещение в Рим беше около 24 май, посрещахме делегацията на президента на паметника на Иван Вазов. Когато през нощта след концерта вървяхме през града, изведнъж видях този паметник и го показах на моите приятели. Точно тогава, след като бяхме направили около 100 отчаяни опита да хванем такси, изведнъж спря едно. Шофьорът отиде зад храстите и, след като излезе, ни взе. Беше много смешно! Помислихме, че сигурно духът на Дядо Вазов ни е помогнал.
– Музиката заема важно място в живота ви, но всъщност от дете сте свързан със спорта. Откъде е интересът ви към изкуството?
– Най-активно съм спортувал карате, което е бойно изкуство. Има причина в това словосъчетание да се използва думата „изкуство” заради вникването дълбоко в смисъла на нещата, лежащо в основата му, същото важи и за другите видове изкуства. Вероятно това обстоятелство ми е дало някакво разбиране към изкуството. Иначе съм израснал с музика. „Депеш мод” беше първата група, която ме накара да вниквам в текстовете, да разбера защо точно така е създадена една песен. В последствие и другите изкуства навлязоха в живота ми. Но музиката винаги е била с мен, винаги съм търсел нещо в нея. Бях чел, че в руските маршове от Втората световна война има код, който мобилизира хората. Проучих въпроса, оказа се вярно. За една моя подготовка реших да тренирам на руски маршове. Беше на Белмекен, от боксовата зала се чуваше чалга, от другата – нещо друго, а от нашата – руски маршове. Забавно беше. Когато започнах да продуцирам концерти, видях каква е магията на живата музика. Струва си да усетищ ефекта й върху публиката, независимо от финансовия резултат.
– Как дойде идеята за продуциране?
– Когато направихме клуб в Лозенец, имаше глад за качествени събития с българска музика. Направихме много богата програма с „Диана експрес”, „Тоника СВ”, Васил Наденов и много млади изпълнители. Може би беше 2011-а, всичко се правеше вътре в клуба. После дойде идеята да поканим Лили Иванова, а тя най-неочаквано се съгласи. Искаше ми се с нея всичко да бъде по-специално и решихме да направим концерт на брега на морето.Тогава за първи път се сблъсках със сцената. Сложихме паркет на плажа, направихме го като виенски салон, както самата тя се изрази. Господ беше с нас, защото нямаше никакви вълни и морето изглеждаше като езеро. Тогава усетих какво е радоста от това да правиш нещо различно. След концерта й в Софийската опера успехът за мен дойде. Имали сме амбиции и за стадион „Васил Левски”. Може би някой ден и това ще стане.
– Как успяхте да спечелите Лили? Говори се, че тя трудно се доверява на хората, а доверието й лесно се губи.
– Тя наистина е голям професионалист и когато срещу себе си види човек със същите критерии за добре свършена работа… мисля, че това ни събра и ни позволи да бъдем съмишленици за три концерта. С нея се работи лесно. Не е капризна, не е искала кой знае какво, по никакъв начин не сме имали затруднения. Преувеличени са слуховете колко сме близки. Действително ни свързват няколко концерта, виждали сме, се говорили сме за работа, но не мога да кажа, че съм най-близкият й човек. Научил съм много от нея и за мен е било голяма привилегия да ме допусне до себе си да и да ми позволи да си говорим и за неща извън работата. Тя е жива легенда!
– Научили сте много от нея? Какво?
– Тя живее чрез музиката и чрез публиката си и се „храни” от ефекта, който песните й създават върху хората. От нея научих, че човек трябва да умее да се храни емоционално от резултатите, от това, което прави. Аз съм виждал как публиката я променя и колко заредена излиза от един концерт. Невероятна е!
– Говореше се, че имате и романтично отношения.
– Всеки здравомислещ човек може сам да прецени, че такива отношения не е имало. Тя е може би единствената българска звезда от ранга на звездите в най-развитите в музикално отношение държави и предизвиква клюки с всяка своя поява в компанията на някого. Митологията около нея е голяма. Може би фактът, че ни видяха заедно 2-3 пъти, даде повод за слухове. Никога не сме обсъждали тези клюки. Тя нищо не ми е казвала, а аз винаги съм се чудил как някой може сериозно ме пита за това. Тя наистина е икона.
– Свързват ви и с най-различни други дами. Има клюки, че финансирате пътуванията в чужбина на фолк певицата Райна, на моделката Велина Узунова, че сте изпращали рози на журналистката Бети Методиева. Каква е истината за личния ви живот?
– Единственото вярно е, че познавам някои от изброените дами. С Велина снимахме клипове. Райна не познавам. С Бети имаме приятелство, свързано с това, че помага в отразяването на нещата, които правим.  Рози не съм й изпращал. Личният ми живот не е интересен, в него няма известни жени и може би затова хората си измислят.
– Няма известни жени? А какви жени има?
– Такива, с които има какво да си кажа.
– Това ли е най-важното? Нали уж мъжът обичал с очите и стомаха?
– Мисля, че това е анахронизъм. Естествено, ако жената е красива и имаме общи интереси, е още по-добре, но ако нямме какво да си кажем красотата не стига. Елин Рахнев ми казва: „Търси жена, с която има какво да  споделяш. Другото е безсмислено”. Аз съм на етап от живота си, в който е все по-важно да мога да разговарям с човека до себе си, да имаме общ свят. Понякога съзнателно крия личния си живот. Във времето, когато с Ели Гигова бяхме близки, разбрах какво означава медиен интерес, който понякога стига до непрестанно следене.
– Стоянка Мутафова и Татяна Лолова участват във фестивала „Арт поток”, който за втора поредна година правите на Черноморието ни. Според вас възможно ли е нашите курорти да се превърнат от място за „алкохолни” в място за „културни” туристи?
– Нужно е да се сегментират зони за различен вид туризъм. Важно е, когато туристът отива някъде, да знае какво може да очаква. Ако отива към точка А, да знае, че там е шумно, парти зона с млади хора, които се забавляват. Човек, който обича чалга,  да не ходи в Лозенец, защото няма да я намери и ще бъде разочарован. Тук ще намери театър, българска поп музика, а тази година и поезия. Не мисля, че българското Черноморие може да стане културната зона на Европа, но е важно да има поне 2-3 зони, обособени  за културни събития. Едното от тези места е Лозенец. Защо да няма подобно място и на Северното Черноморие? Дай Боже, да можем да задържим още няколко години Арт фестивалът в Лозенец и той да успее още да се развие. Разбира се трябва постоянство и подкрепа от страна на държавата и общините. Ключът към постигането на целта е постоянството в преследването й.
– Имаше и една рок столица, но… Какво мислите по случая с Каварна?
– Грехота е някой да вложи толкова години усилия, за да развива нещо, а когато дойде време да се берат плодовете,то да бъде унищожено. Не бива да се унищожава с лека ръка!
– Като че всеки нов унищожава предишното, вместо да има наследственост.
– Това може би е страхът на дребния човек от успехите, постигнати от някой друг. Основният проблем на нас българите е поговорката, че много хубаво не е на хубаво. Рядко се оценява трудът на другия. Вместо да му кажеш „Браво!”, го наказваш, защото е направил нещо, което ти не си успял. В САЩ например, когато видят способен човек, умните хора се опитват да му помогнат, за да изкарва след това пари и за тях. Радват се, казват: „Супер! Ще го взема на работа, ще инвестирам в бизнеса му, той ще е добре и аз ще съм добре!”. В България като че младите и способни хора, точно защото са способни, имат трудности с реализацията. Естествено, има български фирми на световно ниво, в ИТ-сектора талантът и способностите те правят търсен, важен и ти помагат да израснеш в кариерата. Ако оценяването на таланта и способностите се пренесе на всички нива на нашата дейност, включително в политиката и държавната администрация, България много бързо ще тръгне напред.
– Винаги съм се чудила защо един успял човек влиза в политиката, като е ясно, че това носи само негативи.
– У нас наистина не обичат политиците, но вярвам, че това ще се промени, тогава, когато всеки промени себе си към по добро, защото и политиците са хора като нас, нито по лоши, нито по добри. Аз съм член на Института за дясна политика, дясната идея е една от моите каузи. Вярвам, че когато се събере критична маса от хора, които искат да променят България, то промяната ще дойде.
– Да се върнем към културата – разбрах, че планирате джаз фест в София.
– Имаме такава амбиция. Надявам се да пренеса в столицата цялата магия на това, което правим в Лозенец. Много млади туристи пристигат в София и трябва да им предлагаме по разнообразна палитра от събития. Мисля си, че почитателите на модел на Хасиенда, трябва да имат своето място и в столицата.
– Има ли моменти, в които сте сам и в тишина? Харесвате ли това?
– Харесва ми, но скоро не съм имал такива моменти. Времето сам със себе си е тогава, когато тренирам – аз тренирам всеки ден. Тогава се изключвам от всичко и си събирам мислите.
– През зимата станахте иподякон. Защо го направихте?
– Истински повярвах в Бог след инцидент в Бразилия, при който едва не умрях. Бях европейски шампион по карате и всички очакваха да стана и световен. Реших да разпусна на плажа преди състезанието и неочаквано една вълна ме удари. Бъбрекът ми беше пробит от реброто ми и след няколко операции и куп „филмови” ситуации, в които почти умираш, виждаш светлини и всичко останало, осъзнах, че има опасност за живота ми. След това, по пътя от Бразилия за България лекарят, който ме лекуваше, откачи, свалиха го в Милано и го вкараха в лудница и той отнесе всички документи по заболяването ми. Междувременно ми съобщиха, че световен шампион е станал един грък, когото аз само в последния месец бях победил няколко пъти. Помислих си: „Можех да съм световен шампион и да сбъдна мечтата си, а вместо това лежа тук и умирам!”. Изведнъж ми дойде интуитино мисълта, че трябва да благодаря на Господ за това, което е станало, защото така Той ми е дал възможност да науча важен урок. В момента, в който си го казах, състоянието ми започна да се подобрява. След два дни вече ходех и лекарите казаха, че бъбрекът ми е спрял да кърви.
– Вярата ви е спасила?
– Да, вярата, която дойде интуитивно, без някой да ми я натрапва. До този момент ходех на църкви, кръстех се, но едва тогава повярвах истински. А иподякон станах по предложение на Средно и западноевропейския митрополит Антоний. Съгласих се, защото това предложение беше чест за мен, още повече смятам, че имам дълг към Бог и служенето е част от изпълнението на този дълг. Да си иподякон не е „голямата работа”, както мислят мнозина, означава да си помощник в службата. Вълнуващо е, че можеш да влезеш зад олтара, да видиш цялата литургия, в която всяко нещо има смисъл. Не исках това мое решение да става публично достояние. За мен решението да стана иподякон е съкровно, а  медийния интерес, който дойде като следствие, не можех да си обясня, защото  по принцип всяка църква в България има поне по петима иподякони.
– Обаче вече е модерно успелите мъже да стават иподякони. А всъщност тази длъжност е нещо като прислужник в църквата. Готов ли сте да се смирите дотолкова, че да изпълнявате подобна роля?
– „Служенето“ е тема, която ме занимава. Мисля си, че за да си добър в която и да е дейност, трябва да служиш на каузата и хората на, които си се посветил. За да си добър в бизнеса си, трябва да умееш добре да служиш на клиентите си, иначе си ненужен. Трябва да си готов да загърбиш егото си и да удовлетворяваш потребностите и желанията на тези в името на които работиш. Ако се объркаш, че си „големият бос“ в работа си, лесно може да се провалиш. За да си велик пълководец, трябва да си готов да застанеш от другата страна и да видиш как е при обикновените войници.
– Имали ли сте провали?
– Сблъсках се с провалите още в спорта. Там те са еднозначни – мислиш, че ще станеш първи, но те побеждават и се чувстваш провален. Понякога провалите са по-полезни от успехите, ако умееш да ги анализираш и изчистиш егото си от всичко, което е станало. В спорта се научих, че провалите са възможни и не са страшни. Имал съм и недотам успешни бизнес проекти, но се радвам, че поне засега не съм имал сгромолясващи провали.
– Кой ви запали по каратето?
– Когато бях на 14 години, гледах филма „Манастирът Шаолин” и направо пощръклях. Много исках да тренирам карате. Тогава вървеше и „Флашданс”, също ми хареса. Майка ми предпочиташе да съм каратист и казваше: „Добре, че не стана танцьор!”. Вероятно щях да съм добър танцьор, както станах и добър каратист.Тя намери една школа, по това време карате беше забранено, но успя да ме уреди и ме записа за тренировки. Няма да забравя първото си състезание – трагедия! Биха ме, но на второто победих и нещата тръгнаха нагоре. На една тренировка видях тогавашния световен шампион и си казах, че искам и аз да съм като него. След това животът ни събра, тренирахме заедно, той дойде в Ню Йорк, аз ходих при него. Имах шанса да работя с най-големите треньори в света, самият аз след това станах треньор на националния отбор. Карате винаги е с мен и много ми помага в разнообразните ми дейности.
– От една страна са спортните успехи, от друга – успешна кариера в САЩ, от трета – успешен бизнес в България и като че всеки път тръгвате от нищо. Кое ви дава кураж да вървите напред?
– Много се чудих какво е онова, което обединява хората по върховете на Уолстрийт. Оказа се, че голям процент от тях са били спортисти в колежите си. Спортът е нещото, което ми дават дисциплина и амбиция. Вярата в Господ – също помага. Когато оживях, след случая в Бразилия, си обещах, че нито за миг няма да си позволя да се чувствам потиснат, ако мога да стана сутрин и да изпия едно кафе. Когато лекарите в болницата идваха при мен, миришеха на кафе. Казвах си: „Леле, само да мога да стана и да отида да пия едно кафе! Нищо повече не искам!”. Когато човек види смърта, изведнъж започва много да обича живота. Може би това ми дава сили всеки път да правят това, което усещам, че трябва. Много важно е и да имаш съмишленици. Когато се върнах от Ню Йорк, ми липсваха интересните хора, защото там всеки ден в метротовиждаш  хора готови за 5 минути да ти разкажат целия си живот и повече никога да не ги срещнеш. Първата година в България, това много ми липсваше. После в живота ми се появиха Кольо Карамфилов, Стефан Божков, Елин Рахнев, други творци, актьори, художници, музиканти. Много е важно да общуваш с хора, които има какво да ти разкажат, има какво да научиш от тях. И пред тях, аз съм чирак. Признавам, че до тяхната поява не знаех много за изобразителното изкуство, за поезията, но прекарвайки време с тях, открих нови светове. Не че съм голям разбирач, но средата неизбежно възпитава, важно е и любопитството, стана ми интересно. Започнах да ходя по галерии, нещо което не съм правил никога преди, започнах изключително много да ценя труда на творците. Изобщо навсякъде можеш да откриеш интересни хора, включително и в политиката, стига да си любопитен и отворен към света.
– Четох очерк със заглавие „Животът на Димитър Тодоранов плаче за филмов сценарий”. Бихте ли финансирали такъв филм?
Не. Животът ми наистина е интересен, но не чак толкова, че да занимавам света със себе си. Иначе всеки от нас е вселена и сам си прави живота такъв, какъвто подсъзнателно иска да бъде.
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s